BookTube-A-Thon 2017 TBR

В последния възможен момент и аз реших да се включа в книжния маратон, организиран от Ariel Bissett, съставяйки бързо списък с книги. Да се надяваме, че този път няма да се проваля с гръм и трясък като при БКМ, оставайки си само с добрите намерения и грандиозните планове. 

1. Прочети книга с човек на корицата

Тук избрах „Робинзон Крузо“ на Даниел Дефо. Признавам си, че чета тази книга по досадно задължение, но какъв по-добър начин да я отметна от списъка си? 

 2. Прочети нашумяла книга 

В последно време доста се говори за „Аристотел и Данте откриват тайните на вселената“ от Бенджамин Алире Саенц, но аз отлагам отлагам прочитането й отново и отново. Ето, че дойде и нейният момент.

  3. Прочети книга за един ден 

Мисля, че е време най-накрая да прочета „Без милост“ на Лекси Блейк и да напиша толкова отлаганото ревю.

4. Прочети книга с герой, който е много по-различен от теб

Така и не довърших поредицата „Лунните хроники“ на Марса Мейър и сега смятам да прочета втората книга „Скарлет“. Главната героиня е борбена и жертвоготовна и открива в себе си смелост, която не знам дали бих намерила в себе си.

5. Прочетете книга навън

Най-лесният избор е „Тартюф“ на Молиер, защото е кратка и няма да ми се налага да изкарам цял ден навън в това ужасно топло време.

6. Прочети книга, която си купил заради корицата

Все още не съм дочела „Сезонът на костите“ на Саманта Шанън, която има невероятна корица.

7. Прочети седем книги

Зависи от оставащото ми време тук се колебая между  „Хамлет“ и „Always and Forever, Lara Jean“. Предполагам, че ще е изненада и за самата мен.

Източници на снимките: 12

Императрица Сиси – Габриеле Мари Кристен

Елизабет Амалия Евгения фон Вителсбах, императрица на Австрия, кралица на Унгария и на още девет държави, маркиза, графиня, велика княгиня, херцогиня, ерцхерцогиня и велика херцогиня на общо 14 области. Всички тези имена и титли тегнат върху непосилно слабите рамене на една свръхчувствителна жена, почти момиче, наричана от най-близките си просто Сиси и останала с това име в историята и в сърцата на своя народ.
На 24 април 1854 г. 23-годишният австрийски император Франц-Йозеф завежда пред олтара своята 16-годишна избраница и двамата се вричат във вечна вярност пред 70 епископи и прелати. Младият, впечатляващо красив монарх е влюбен до ушите в своята Сиси. Крехката, безгрижна девойка, едва излязла от детството, чиято красота тепърва ще разцъфва, също прелива от любов към своя Франци. Приказна сватба и очаквания за още по-приказен живот.
Но не и в света на двореца „Хофбург“, където попада малката императрица и където я очакват омразата и интригите на придворните, нетърпящата противоречие, властна свекърва, студът в огромните зали и коридори, един свят, където всичко е вековен протокол и етикет и където няма място за чувства, топлина, простичко човешко щастие, един свят не за Сиси.
Европа я чества като най-красивата жена на континента, народът й я боготвори, художници се надпреварват да я рисуват, а моделиери да я обличат, велики мъже на епохата са в краката й, но какво от това, щом не може да вижда свободно дори децата си, щом съпругът й не желае да вникне в душата й, щом я следят дори в спалнята й. Неспособна да се пребори за нормално човешко съществуване, императрицата тръгва на път, за да избяга от принудата и от контрола и да дири щастието в един по-друг живот. И за да остане и до днес – въпреки многобройните документи и дневници – една от най-загадъчните фигури в историята на Европа.

                                   ***

​Какво по-подходящо четиво за почивка на морето от книга, разказваща за живота на една колкото обичана, толкова и одумвана австрийска императрица? Още откакто гледах двата филма за Елизабет Баварска (Сиси както е останала в историята в последствие) искам да прочета и книгата за нея. Разбира се открих доста разлики, но това е нормално.

Потапянето в историята на тази жена с напредничаво мислене и идеи, ограничавани от нравите и консервативното мислене на всички във виенския кралски двор наистина ме накара да се замисля. Видях един свят, в който жената е приемана като украшение, красива кукла, която не може да мисли, в който фасадата е по-важна от това, което се крие отвътре. Постепенно, с всяка прочетена страница, клюките, правилата и испанският дворцов етикет превръщаха едно момиче, вярващо в доброто, любовта и сбъднатите мечти, четящо поезия и тичащо босо в тревата, в една угрижена жена със сломен дух търсеща утеха в безкрайни пътувания и опасни конни надбягвания. Императрица, чието единствено оръжие е красотата и влиянието над мъжете.

„Нали знаеш, че съм чайка в открито море, не съм създадена да живея в лястовичето гнездо, наречено „щастлив семеен живот“.

Честно казано в някои моменти ми идеше да захвърля книгата. Мисълта че толкова скоро, едва преди век и половина, към жените са се отнасяли по този пренебрежителен начин откровено ме ядоса. Очакването да са покорни и да изпълняват заповедите на съпруга си, колкото и да са абсурдни, пълната зависимост и никакви права скриват талантите на не една или две талантливи личности, включително и на самата императрица, смятана от мъжа си за твърде глупава, за да се меси в политически въпроси, въпреки че неведнъж доказва обратното.

Двойнствените стандарти на това време ме изумиха и за съжаление ме накараха да осъзная, че и до днес не са напълно изчезнали. Пример е   верността, очаквана от жената и многобройните обиди, които се изсипват върху нея дори след най-малкия неверен слух, и в същото време неважаща за мъжа, който бива хвален за изневерите си в кралския двор.

Тази книга, представяща в страниците си един цял живот на многостранна и сложна личност като Сиси ме накара да се замисля колко кратък всъщност е животът, колко е преходно щастието и какви последици може да има само един грешен избор.

„-Щастието не е трайно състояние – поклатих глава аз. – В най-добрия случай то е миг между тъгата и болката.“

Въпреки че много хора мечтаят за власт, богатства и високо обществено положение, животът на императрицата е поредният пример, че това невинаги е толкова хубаво.

„Грешките на властимащите са с най-лоши последици.“

Фактът, че цялата история е разказана от името на самата Елизабет, прави читателите още по-съпричастни към събитията и по-близки до Сиси и семейството й в кралския двор.

Самата аз преди да прочета книгата имах една доста по-романтична и очарователна представа за любовта и живота на Сиси и Франц Йосиф, създадена донякъде и от филмите. Сега се сблъсках с доста по-различна действителност за една неразбрана от никого жена, бореща се с условностите на времето си, копнееща цял живот за любовта. Но все пак това е истинският живот, а не приказка с щастлив край.

„Ако склонността към прекомерна душевна възбуда беше вроден семеен дефект на рода Вителсбах? Този копнеж по съвършенство, каквото нормалният живот не предвижда? А може би си беше чиста лудост да се опълчиш на света и да поставиш духа над плътта? „

И така книгата свърши, оставяйки ме с мисли, блъскащи се из главата ми, а с нея свърши както пътуването ми до Австрия през 19 век, така и това до морето. Въпреки това ще остана с приятни спомени и от двете, а книгата препоръчвам на всеки, искащ да се запознае с тази интересна историческа личност по лек и приятен начин.

„Слънцето също е звезда“ от Никола Юн 

Тя е реалист, той – мечтател. Тя смята, че любовта е просто съвкупност от взаимодействащи си химически вещества, които създават временни чувства. Tой вярва в съдбата и е убеден, че хората (най-вече те двамата) са предопределени един за друг. Наташа: Аз съм момиче, което вярва в науката и фактите. Не в съдбата. Не в предопределеността. Нито в мечти, които никога не се сбъдват. Определено не съм момиче, което среща сладко момче на някоя претъпкана улица в Ню Йорк и се влюбва в него. Не и когато семейството ми ще бъде депортирано в Ямайка само след дванайсет часа. Да се влюбя в него, няма да бъде моята история. Дейниъл: Винаги съм бил добър син, добър ученик, винаги съм оправдавал очакванията на родителите ми. Никога не съм бил поет или мечтател. Ала когато я виждам, забравям всичко това. Нещо в Наташа ме кара да мисля, че съдбата ми е отредила нещо далеч по-необичайно… отредила го е и на двама ни.

                                  ***

От доста време искам да прочета тази книга. Когато завърших „Всичко всичко“ на същата авторка преди няколко месеца веднага реших да разкажа на всички колко ми е харесала (такава съм си), а една приятелка ми каза, че другата книга на Никола Юн е дори още по-хубава. И познайте коя е тя? „Слънцето също е звезда“! Оттогава имам огромно желание да я прочета. И сега най-накрая се сдобих с тази възможност. Благодаря на издателство „Ибис“ за това!

И сега да премина към самата книга. За да бъда честна, аз лично не вярвам в любовта от пръв поглед. Как ще обикнеш някого без да познаваш характера и навиците му, не са ли точно те тези, които печелят любовта ни? Е, тази книга беше написана толкова добре, че ме накара да забравя предразсъдъците и скептицизма си. Показа ми колко много може да се случи в един ден, в един час, в една минута и дори в една миниатюрна секунда, колко много спомени се създават в един момент. На това точно се дължи и ценността на времето. 

„Слънцето също е звезда“ ми представи младия живот, изпълнен с възможности и желания, но и ме запозна с тъмната страна на това, да живееш в света на мечтите си твърде дълго – дълбокото разочарование както за теб, така и за околните, когато не ги реализираш. Засягат се важни въпроси като имиграцията, расизма, отношенията дете-родител, последствията от развода, темата за съдбата и вярата в Бог. 

Много харесах контрастът между главните герои и начинът, по който те се допълват, въпреки това. Скептицизмът и вярата на Наташа, че няма нищо друго извън науката, че за всичко трябва да има обяснение и реална причина, бързо биват опровергани от Дейниъл, който е непоправим мечтател. Тук науката се смесва с поезията и мечтите, разумът се смесва с любовта, идеалният план се среща с непредвидимата съдба. И всичко върви добре, но щастието на Наташа и Дейниъл е помрачено от заповедта за депортирането й. Защото да си го кажем направо – дори любовта не може да победи законите, които ръководят хората. И все пак дали няма някакъв начин? Ще разберете сами,ако прочетете книгата. 

Има доста причини, поради които я препоръчвам на всички, дори на хората, които не обичат любовните истории. Уверявам ви, че „Слънцето също е звезда“ не е никак повърхностна книга, още по-малко такава за убиване на времето. Тя отваря много важни въпроси, засягащи съвременното общество, смесени с историите на доста хора. Изненада! Разказът за главните герои е смесен с този за другите, второстепенните, има отделни глави, показващи защо те извършват определени свои действия. И това наистина е вълшебно, защото накрая всички нишки се преплитат в прекрасна бродерия.

Ако все още не съм ви убедила да я прочете ето още един последен довод – има много науча информация, предадена по лек и ненатоварващ начин, правещ тази книга по-разбираема от учебник и, поне за мен, доста по приятна. Обобщение на цялото ревю: „Слънцето също е звезда“  си заслужава отделеното време.

                                ***

И, както всеки път, май попрекалих с извадените цитати. Накрая се намерих седнала да избирам от почти половината книга. Ето на кои се спрях:


„Имената са нещо могъщо. Те изпълняват ролята на маркери на идентичността и са нещо като карта, която указва местоположението ти във времето и географията. Нещо повече от това – те могат да бъдат и компас.“


„Психиатрите съветват да не поискаме чувствата си, защото рано или късно, те ще изригнат. И са напълно прави.“


„Тайничко, дълбоко в себе си, почти всички вярват, че животът им има някакъв смисъл, някаква преднамереност. Справедливост. Нещо изначално добро. Хубавите неща се случват на добрите хора. Лошите неща се случват единствено на лошите. Никой не иска да повярва, че животът е наниз от произволности.“


„По-добре да виждаш живота такъв, какъвто е, а не какъвто искаш да бъде. Зад нещата не се крие някаква специална причина. Те просто се случват.“


„Никога не бива да залагаш на минимални шансове. Най-добре е да проучиш изгледите и да заложиш на сигурно. Само че когато минималният шанс е единственото, с което разполагаш, трябва да заложиш на него.“


„А това наистина са глупости. Цялото кършене на пръсти. Всичките приказки за сблъсъка на култури, за опазването на култури и за това, какво ще се случи с децата. Това са стопроцентови глупости и отказвам да ме е грижа за тях.“


„Хората не са разумни създания. Вместо да се ръководим от логика, ние се ръководим от чувства. Светът би бил много по-щастливо място, ако беше обратното.“


„Ако човекът, който би трябвало да те обича завинаги, изведнъж може да престане да го прави, в какво да вярваш тогава?“


„Хората прекарват целия си живот в търсене на обич. Стихотворения и песни, и цели романи са написани за това. Ала как да вярваш в нещо , което може да свърши толкова внезапно, колкото започва?“


„Хората просто искат да вярват. В противен случай биха били принудени да признаят , че животът е случайна поредица от добри и лоши неща , които ти се случват, докато един ден не умреш.“


„Животът е твърде дълъг, за да го прекараш правейки нещо, към което си безразличен.“


„Родени сме да мечтаем и да създаваме неща, за които да мечтаем.“

„Хората използват поетични изрази, за да опишат нещата, които не разбират.  Обикновено съществува научно обяснение, стига само да го потърсиш.“


„На хората им е достатъчен един поглед, за да повярват каквото си искат.“


„Не е твоя работа да помагаш на другите да ти слагат етикет.“


„Не можеш да убедиш някого да те обича.“


„Проблемът с това, да се оставиш надеждата да те издигне на крилата си, е, че можеш да паднеш от много, много високо.“


„Бог е връзката между най-доброто от нас“


„Някои хора са част от живота ти, за да го направят по-хубав. Други съществуват, за да го направят по-лош.“


„Животът невинаги се развива така, както си го планирал.“

Тайният портал – Ева Фьолер 

Те са избрани да пътуват в миналото. Тяхната мисия е да запазят хода на историята такъв, какъвто го познаваме.
Този път задачата на Ана и Себастиано се очаква да е лесна – просто трябва да придружат един инженер в Лондон, в 1813 година. Но озовавайки се в миналото, мисията им се оказва повече от опасна: някой разрушава наред порталите на времето и единствено те двамата могат да го спрат. Представяйки се за несметно богати брат и сестра с благороден произход, Ана и Себастиано са приети в кръговете на висшата аристокрация. Така по време на грандиозни балове и разходки с карета в парка те трябва да се справят не само с напористи ухажори, но и да разкрият кой е истинският злосторник. А когато всички портали са разрушени и завръщането им в настоящето е възпрепятствано, играта наистина загрубява…
Не пропускайте третото и последно приключение на Ана и Себастиано, където най-сетне ще намерите отговорите, за които копнеете от самото начало!

***

Явно за мен месец май ще е времето, в което ще дочета две от любимите си поредици. Ето, че настъпи моментът да си кажа сбогом и със Себастиано и Ана и техните пътешествия през вековете.

Третата и последна книга пресъздава едно незабравимо пътуване в Лондон през 1813 година. Изпълнена с приключения и балове, тя най-накрая дава отговорите на въпросите, поставени още в първата книга. Как са се появили порталите? Кои са старите? Защо са нужни пазителите на времето?

Добре дошли в една от най-опасните и рисковани тарални постановки, от която зависи бъдещето на човечеството. Защото пътуването във времето е точно това, а Себастиано и Ана са пионки в една по-висша  игра.

„-И каква е нашата задача в този последен акт? – поиска да узнае Себастиано. – Какво трябва да правим?

– Да излезете на сцената и да играете.“

Но какво се случва когато правилата на играта бъдат нарушени? Ред е на Себастиано, Ана и Хосе да се намесят, за да предотвратят ужасяващите последици.

„В момента играта се саботира. Правилата биват нарушавани, игрището се разрушава.“

А какво е личното ми мнение ли? Много лесно може да бъде изразено – обичам тази поредица. Въпреки това ако трябва да подредя книгите от най-любима към най-нелюбима, тази за съжаление ще се класира последна. Някак си ми липсваше предишната самостоятелност и борбеност на Ана. Тук, особено в началото, тя беше представена по-скоро като слабохарактерна и почти изцяло зависеща от знанията, уменията и защитата на Себастиано. Към края обаче успя отново да се издигне в очите ми, извършвайки някои малко необмислени, но откровено смели и жертвоготовни дела.

Себастиано, от друга страна, проявява изключителна находчивост, борбеност и е способен да се справи с всяка една ситуация, но и той има един недостатък – прекалено много се опитва да ръководи Ана и да направлява действията ѝ, като понякога проявява и чувство на превъзходство над нея.

pixlr_20160511200729307

И последната ми забележка, с която може би вече издребнявам – правописът на някои френски думи нямаше нищо общо с действителността (просто нямаше как да не го спомена, след толкова правила и лексика, набивани периодично в главата ми, наистина ми направиха голямо впечатление).

За атмосферата няма от какво да се оплача. Лондон през онова време е представен идеално – мизерията в източната част на града, страданията, глада и тежкия труд на бедните, липсата на лекарства и квалифицирани лекари са съпоставени с бляскавия свят на аристократите, многобройните балове, угощения, твърде скъпи дрехи и прекалено много храна в повечето случаи оставаща недоядена. Големите разлики между работещата класа и висшето общество са реалистично предадени и показани през гледната точка на един съвременен човек.

Искам само да изясня едно, преди да завърша ревюто – аз наистина харесах книгата и въпреки всичките си критики (които са породени само и единствено от това, че предните две книги породиха в мен почти недостижими очаквания), препоръчвам поредицата на колкото се може повече хора. Сред смеха, предизвикан от многобройните забавни диалози и случки, и напрежението от опасните ситуации, преживявани от героите, читателят наистина може да загуби себе си в този чудно представен свят на отминалите времена. Освен това, всеки, който проявява желание, винаги може да научи някои интересни факти и събития за предишните векове. На всеки, който реши да прочете поредицата : Добре дошли в това невероятно приключение и bon voyage!

Пролетен панаир на книгата 2017

Първо, честит празник на всички! По случай 24 май, реших да споделя книгите, които купих от тазгодишния пролетен панаир на книгата.

Имам огромното щастие и в същото време нещастие да уча точно до НДК, което прави панаира на книгата точно на една ръка разстояние от мен. Защо нещастие? Изкушението да похарчи всичките си пари за книги е по-силно от мен. Посещавам всеки ден панаира, казвайки си, че само ще разгледам и незнайно как добавям нови попълнения към колекцията си. Не се сдържах да не споделя тези, които взех тази година:

1. „Сезонът на костите“ – Саманта Шанън

Забелязах тази книга и на зимния панаир, но вече бях купила доста и реших да я оставя за следващия. След като бях прочела доста позитивни ревюта, това беше първата покупка, която направих.

 

2. „Тайният портал“ – Ева Фьолер

НАЙ-НАКРАЯ ИМАМ ЦЯЛАТА ПОРЕДИЦА! Когато видях, че книгата излиза се разпищях от щастие, а след като я купих, подскачах поне десет минути. Нямам търпение да я прочета.

 

3. „Криле“ – Ейприлин Пайк

Признавам си – за пръв път я видях днес, но когато прочетох, че в нея се разказва за елфи, просто не се сдържах. Надявам се да е толкова интересна, колкото изглежда, още повече, че е препоръчана от Стефани Майер, а това ми вдъхва големи надежди.

 

4. „Целуната от ангел“ и „Силата на любовта“ – Елизабет Чандлър

Мистерия, любов и ангел пазител – без колебание купих тези две книги, още повече, че са част от завършена поредица.

 

5. „Жулиета“ – Ан Фортие

Признавам си, че това е един вид поглед в бъдещето, защото все още не съм я купила, но утре със сигурност ще го направя, защото ми изглежда доста интересна.

***

Това е засега, надявам се да имам достатъчно силна воля и да се огранича дотук, но знам, че най-вероятно ще взема поне още една-две книги преди да успея да спра.

5 причини да прочетете „Защото никога няма да се срещнем“ на Лия Томас 

Защото никога няма да се срещнем

Оли и Мориц са най-добри приятели, но никога няма да се срещнат. Оли страда от опасна за живота алергия към електричеството, а слабото сърце на Мориц изисква пейсмейкър. Ако някога се срещнат, и двамата могат да умрат. Двете момчета живеят като изгнаници от обществото, но чрез писмата, които си разменят, помежду им се установява силна връзка – спасително въже в мрачни времена: когато единствената приятелка на Оли, Лиз, го изоставя, а Мориц се бори с грубиян, решен да го унищожи. Но когато Мориц разкрива ключа към общото им, зловещо минало, започнало преди години в загадъчна германска лаборатория, приятелството им е изправено пред изпитание, което нито единият, нито другият е очаквал.

***

Напоследък наистина имах нужда от разнообразие в литературата, която чета, и имах щастието да попадна на тази различна, но страхотна книга, която ме накара да си припомня защо толкова много обичам да чета. Ето и причините, заради които и вие трябва да я прочетете:

1. История за истинското приятелство

Според мен това е една от главните причини тази книга да е толкова добра. Показва, че не винаги е нужно двама души да се познават лично, за да изградят истинско вечно приятелство. Дори хилядите километри не могат да попречат на Оли и Мориц да създадат чудесна връзка, основаваща се на взаимно доверие.

2. Различният начин, по който е разказана историята

Цялата история е предадена чрез писма, разказващи различни моменти от живота на героите. Всичко е пресъздадено чрез похвата „разказ в разказа“, който много ни помага да разберем защо героите са станали такива, каквито са в момента на размяната на писмата. Това прави читателите по-съпричастни и свързани с героите.

3. Добре изградените герои

Характерите на Мориц и на Оли са напълно различни. Единият е тих, а другият блика от енергия, единият мрази да е обграден от хора, а другият копнее да прекара поне един нормален ден с приятели.  И въпреки всичко тези различия те някак си пасват по странен начин и се допълват взаимно.

4. Мистерията около странните заболявания на героите

Да си го кажем честно – трябва да е станало нещо много странно и дори опасно, за да се появят такива странни генетични мутации и алергии при героите. И почти през цялото време читатателят е държан в неведение, заливан от теории, тръпнещ в очакване да научи какво точно е станало.

5. Тоновете прекрасни цитати

„Не ми харесва да изплюя на хартия всяка мисъл, която ми е хрумвала някога. Хората като теб не осъзнават каква сила притежават думите. Невъзможно е да ги видиш. Те могат да бъдат изкривени и усукани в безброй посоки. Някои хора внимаваме повече с тях.“

„Родил съм се крещейки. Така са се родили почти всички, за които съм чувал някога. Ако ти не си се родил, крещейки, навярно си се родил прекалено голям оптимист.“

„Тогава разбрах, че в живота ти винаги ще има неща, които ще си безсилен да промениш…“

„Ако те тревожи злоупотребата с езика, няма нужда да съм ходил на училище, за да знам, че от думите на човек може наистина да му стане гадно, дори когато не са обиди.“

„Дори и ти да си безсилен, думите ти не са.“

„Това, което се опитвам да кажа, е, че някои хора могат да бъдат наистина ужасни. Ти обаче трябва да се стараеш още повече да не допускаш тона да те смути, защото, ако им позволиш да те накарат да се почувстваш по този начин, просто правиш нещастието, напоило въздуха, още по-силно.“

„Но семейството е по задължение. Семейство , което не го е грижа, не е никакво семейство. Може би приятелите, които ги е грижа, са нещо повече от семейство?“

„Когато едно момиче ти хвърли самолетче в лицето и казва, че иска да те размаже, знаеш, че става дума за любов.“

„Миналото никога не е по-хубаво от настоящето и не е нещо, което човек трябва да очаква с нетърпение.“

***

Признавам си, че прочитането точно на тази книга ми отне повече време от обичайното, защото, поне за мен, всяко отделно писмо провокираше нови и нови различни теми за размисъл. Препоръчвам я на всеки, търсещ книга, по-различна от типичните тийнейджъски романи. Благодаря на издателство „Ентусиаст“ за предоставената възможност!

Писма до изгубените души – Бриджит Кемерер 

Джулиет Янг винаги пише писма до майка си, пътуващ по света фотожурналист. Дори след нейната смърт, тя оставя писма на гроба й. Това е единственият начин Джулиет да се справя с живота. Деклан Мърфи не е типът момче, с което искаш да се забъркваш. Съдът за непълнолетни му определя да полага обществено-полезен труд в местното гробище, с което той се опитва да избяга от демоните в миналото си. Когато Деклан прочита завладяващо писмо, оставено до един гроб, не може да устои да не отговори. Скоро той се разкрива пред пълен непознат и тяхната връзка е мигновена. Но нито Деклан, нито Джулиет знае, че те всъщност не са непознати. Когато училищният живот се намесва в тайните писма, ще хвърчат искри, докато Джулиет и Деклан разбират истини, които могат да ги разделят.

***

В последно време имам огромния късмет да попадам само на интересни и увлекателни книги. Разбира се, „Писма до изгубените души “ не прави изключение, а и не помня откога корица ми е харесвала толкова много.

Самата история е запленяваща, а героите са прекрасно представени. В никакъв случай не са идеални, но точно това ги прави толкова истински и близки до читателя.

Честно казано вече започвам да се срамувам колко често книгите ме разплакват, но мога да кажа, че точно тази си струваше всяка една сълза и всяка една усмивка. Историята ми стана още по-близка, защото част от нея е разказана чрез писма. Самата аз обичам да пиша и да изразявам мислите и чувствата си с помощта на думите и какъв по-перфектен начин да се запознаеш с някого?

Още от самото начало абсолютната честност между героите е някак освежаваща – това да се довериш на един напълно непознат и да му разкриеш най-строго пазените си тайни и най-съкровените си мисли е плашещо, но в същото време и вълнуващо.

Посланието отправено към читателя е прекрасно – не винаги да се съди по мнението на другите или по външния вид на човек, защото те често лъжат. Едни от най-милите герои в тази книга са Рев и Деклан, но са отритнати, пренебрегвани и съдени от всички, само заради минали грешки и напълно необоснован страх. Въпреки това в книгата е показано и преодоляването на подобен вид предразсъдъци.

„Писма до изгубените души “ съвсем не е само повърхностна любовна история. В книгата се засягат много важни въпроси за семейството,  приятелството и вредата, която смъртта на близък човек може да нанесе, както и последствията от силна емоционална травма и как да се справим с нея. Кара хората да се замислят за това, което имат и да го оценят, защото само за един момент могат да го загубят. Показва колко пагубно е чувството за вина и силата, която е нужна, за да се преодолее.

Отново се захващам с това ревю веднага след прочитането на книгата и желая да я препоръчам на колкото се може повече хора, за да усетят емоциите, които изпитах аз. Чете си бързо и предизвиква цял ураган от емоции във всеки докоснал се до страниците й. Благодаря на издателство „Егмонт“, че ми даде възможността да го направя!

И като финал, отново извадих доста цитати, ето някои от тях:

 „Мама казваше, че думите съдържат частица от душата на онзи който ги е писал…“

„Думите , които използваме, за да избегнем прякото назоваване на смъртта са странни. Сякаш крием нещо.“

„Ние всички сме обединени от скръбта и разединени пак от нея.“

„Мама казваше, че една снимка нищо не струва, ако не предизвика реакция; че е нужен талант, за да уловиш чувството в обектива.“

„От време на време си мисля , че съдбата е в заговор срещу нас. Или пък заговорничи заедно с нас.“

„Според една дефиниция безумието се изразява в това да вършиш едно и също нещо отново и отново, очаквайки различен резултат.“

„Думите са си думи. Ако изтърва някоя ругатня, това няма да ме превърне автоматично в идиот, както и ако ръсиш постоянно  многосрични думи, не значи, че си интелигентен.“

„Просто такъв е животът. Когато всичко около теб отива по дяволите, не ти остава нищо друго, освен да продължиш напред.“

„Една проста промяна в посоката може да ни отведе на съвсем различен път.“

„Чудя се дали, ако продължа да се преструвам, накрая няма и сама да си повярвам. Част от мен се бои , че заради постоянните превземки ще изгубя представа кое всъщност е истинско.“

„Един ден сигурно така ще обикнеш някоя жена, че само за целувката ѝ ще си готов да минеш през девет планини в десета.“

„Човек е склонен дълго време да преглъща отрицанието на околните, докато най-накрая не се примири и престане да се старае да спечели тяхното одобрение.“

 „Човек сам си проправя пътя.“

„Много приятели могат да разорят човек, но истинският другар е по-близък и от брат.“ 

„Не можеш да проправяш път със затворени очи .“