Императрица Сиси – Габриеле Мари Кристен

Елизабет Амалия Евгения фон Вителсбах, императрица на Австрия, кралица на Унгария и на още девет държави, маркиза, графиня, велика княгиня, херцогиня, ерцхерцогиня и велика херцогиня на общо 14 области. Всички тези имена и титли тегнат върху непосилно слабите рамене на една свръхчувствителна жена, почти момиче, наричана от най-близките си просто Сиси и останала с това име в историята и в сърцата на своя народ.
На 24 април 1854 г. 23-годишният австрийски император Франц-Йозеф завежда пред олтара своята 16-годишна избраница и двамата се вричат във вечна вярност пред 70 епископи и прелати. Младият, впечатляващо красив монарх е влюбен до ушите в своята Сиси. Крехката, безгрижна девойка, едва излязла от детството, чиято красота тепърва ще разцъфва, също прелива от любов към своя Франци. Приказна сватба и очаквания за още по-приказен живот.
Но не и в света на двореца „Хофбург“, където попада малката императрица и където я очакват омразата и интригите на придворните, нетърпящата противоречие, властна свекърва, студът в огромните зали и коридори, един свят, където всичко е вековен протокол и етикет и където няма място за чувства, топлина, простичко човешко щастие, един свят не за Сиси.
Европа я чества като най-красивата жена на континента, народът й я боготвори, художници се надпреварват да я рисуват, а моделиери да я обличат, велики мъже на епохата са в краката й, но какво от това, щом не може да вижда свободно дори децата си, щом съпругът й не желае да вникне в душата й, щом я следят дори в спалнята й. Неспособна да се пребори за нормално човешко съществуване, императрицата тръгва на път, за да избяга от принудата и от контрола и да дири щастието в един по-друг живот. И за да остане и до днес – въпреки многобройните документи и дневници – една от най-загадъчните фигури в историята на Европа.

                                   ***

​Какво по-подходящо четиво за почивка на морето от книга, разказваща за живота на една колкото обичана, толкова и одумвана австрийска императрица? Още откакто гледах двата филма за Елизабет Баварска (Сиси както е останала в историята в последствие) искам да прочета и книгата за нея. Разбира се открих доста разлики, но това е нормално.

Потапянето в историята на тази жена с напредничаво мислене и идеи, ограничавани от нравите и консервативното мислене на всички във виенския кралски двор наистина ме накара да се замисля. Видях един свят, в който жената е приемана като украшение, красива кукла, която не може да мисли, в който фасадата е по-важна от това, което се крие отвътре. Постепенно, с всяка прочетена страница, клюките, правилата и испанският дворцов етикет превръщаха едно момиче, вярващо в доброто, любовта и сбъднатите мечти, четящо поезия и тичащо босо в тревата, в една угрижена жена със сломен дух търсеща утеха в безкрайни пътувания и опасни конни надбягвания. Императрица, чието единствено оръжие е красотата и влиянието над мъжете.

„Нали знаеш, че съм чайка в открито море, не съм създадена да живея в лястовичето гнездо, наречено „щастлив семеен живот“.

Честно казано в някои моменти ми идеше да захвърля книгата. Мисълта че толкова скоро, едва преди век и половина, към жените са се отнасяли по този пренебрежителен начин откровено ме ядоса. Очакването да са покорни и да изпълняват заповедите на съпруга си, колкото и да са абсурдни, пълната зависимост и никакви права скриват талантите на не една или две талантливи личности, включително и на самата императрица, смятана от мъжа си за твърде глупава, за да се меси в политически въпроси, въпреки че неведнъж доказва обратното.

Двойнствените стандарти на това време ме изумиха и за съжаление ме накараха да осъзная, че и до днес не са напълно изчезнали. Пример е   верността, очаквана от жената и многобройните обиди, които се изсипват върху нея дори след най-малкия неверен слух, и в същото време неважаща за мъжа, който бива хвален за изневерите си в кралския двор.

Тази книга, представяща в страниците си един цял живот на многостранна и сложна личност като Сиси ме накара да се замисля колко кратък всъщност е животът, колко е преходно щастието и какви последици може да има само един грешен избор.

„-Щастието не е трайно състояние – поклатих глава аз. – В най-добрия случай то е миг между тъгата и болката.“

Въпреки че много хора мечтаят за власт, богатства и високо обществено положение, животът на императрицата е поредният пример, че това невинаги е толкова хубаво.

„Грешките на властимащите са с най-лоши последици.“

Фактът, че цялата история е разказана от името на самата Елизабет, прави читателите още по-съпричастни към събитията и по-близки до Сиси и семейството й в кралския двор.

Самата аз преди да прочета книгата имах една доста по-романтична и очарователна представа за любовта и живота на Сиси и Франц Йосиф, създадена донякъде и от филмите. Сега се сблъсках с доста по-различна действителност за една неразбрана от никого жена, бореща се с условностите на времето си, копнееща цял живот за любовта. Но все пак това е истинският живот, а не приказка с щастлив край.

„Ако склонността към прекомерна душевна възбуда беше вроден семеен дефект на рода Вителсбах? Този копнеж по съвършенство, каквото нормалният живот не предвижда? А може би си беше чиста лудост да се опълчиш на света и да поставиш духа над плътта? „

И така книгата свърши, оставяйки ме с мисли, блъскащи се из главата ми, а с нея свърши както пътуването ми до Австрия през 19 век, така и това до морето. Въпреки това ще остана с приятни спомени и от двете, а книгата препоръчвам на всеки, искащ да се запознае с тази интересна историческа личност по лек и приятен начин.

To All the Boys I’ve Loved Before – Jenny Han

Резултат с изображение за to all the boy i loved before

 

What if all the crushes you ever had found out how you felt about them… all at once?
Sixteen-year-old Lara Jean Song keeps her love letters in a hatbox her mother gave her. They aren’t love letters that anyone else wrote for her; these are ones she’s written. One for every boy she’s ever loved—five in all. When she writes, she pours out her heart and soul and says all the things she would never say in real life, because her letters are for her eyes only. Until the day her secret letters are mailed, and suddenly, Lara Jean’s love life goes from imaginary to out of control.

 

 

***

Хей! След месец отсъствие отново се завръщам, за да споделя мнението си за една книга, измъкнала ме от поредния период, в който за съжаление не знаех какво да чета. Кой да знае, че след година и половина на отлагане и избутване все по-надолу в списъка ми за четене, толкова ще харесам „To All the Boys I’ve Loved Before“? Определено не и аз. Но явно сега просто е било точното време да я прочета. За да се реванширам, а и разбира се, защото много харесах стила на авторката, реших да си направя и специален маратон с нейни книги – за 6 дни да прочета и двете й трилогии.

Но аз май доста се отклоних от темата, да се върнем към „To All the Boys I’ve Loved Before“. Три много различни сестри, две още по-различни момчета и пет погрешка изпратени писма. Какъв по-добър сюжет за една книга?

Авторката засяга някои важни въпроси като израстването само с един родител, отношенията между тинейджърите в училище, връзката между различните членове на семейството и вредата, която необоснованите слухове могат да причинят. Всичко това обаче е предадено по много лек и забавен начин, правейки по този начин книгата лесна и бърза за прочитане.

For all the boys...

Честно казано, в началото главната героиня доста ме дразнеше. Цялото колебание и несигурност ми идваха малко в повече. Зависимостта й от по-голямата й сестра беше очевидна. Но предполагам, че точно това е била и целта на авторката, защо самата книга предава  точно това – израстването, осъзнаването и изграждането на характер у Lara Jean. За мен поне беше вдъхновяващо да видя как едно неуверено и несигурно момиче бавно си проправя път и си създава място както в гимназията, така и в семейството си.

I don’t want to be afraid anymore. I want to be brave. I want…life to start happening. I want to fall in love and I want a boy to fall in love with me back.

Идеята за писмата и завръщането към старата любов наистина много ми допадна. В началото изобщо не предполагах как ще се развият събитията в книгата. Сега с нетърпение очаквам да започна втората, прекъсвайки само за да напиша това ревю. Краят беше отворен и ме остави в напрегнато очакване, изгаряща от нетърпение да видя какво ще се случи нататък.

„…it’s a lot of responsibility to hold a person’s heart in your hands.“

„My mum always said optimism was my best trait. Both Chris and Margot have said it’s annoying, but to that I say looking on the bright side of life never killed anybody.“

„I just let people believe what they please. I don’t feel like it’s my responsibility to quantify myself for them.“

„…sometimes it’s nice to be the only one who knows something.“

„It’s scary when it’s real. When not just thinking about a person, but, like having a real live person in front of you with, like, expectations. And wants.“

„I see the difference now between loving someone from afar and loving someone up close. When you see them up close, you see the real them, but they also get to see the real you.“

„Love is scary: it changes; it can go away. That’s part of the risk. I don’t want to be scared anymore.“

Източници на снимките: 12

Тайният портал – Ева Фьолер 

Те са избрани да пътуват в миналото. Тяхната мисия е да запазят хода на историята такъв, какъвто го познаваме.
Този път задачата на Ана и Себастиано се очаква да е лесна – просто трябва да придружат един инженер в Лондон, в 1813 година. Но озовавайки се в миналото, мисията им се оказва повече от опасна: някой разрушава наред порталите на времето и единствено те двамата могат да го спрат. Представяйки се за несметно богати брат и сестра с благороден произход, Ана и Себастиано са приети в кръговете на висшата аристокрация. Така по време на грандиозни балове и разходки с карета в парка те трябва да се справят не само с напористи ухажори, но и да разкрият кой е истинският злосторник. А когато всички портали са разрушени и завръщането им в настоящето е възпрепятствано, играта наистина загрубява…
Не пропускайте третото и последно приключение на Ана и Себастиано, където най-сетне ще намерите отговорите, за които копнеете от самото начало!

***

Явно за мен месец май ще е времето, в което ще дочета две от любимите си поредици. Ето, че настъпи моментът да си кажа сбогом и със Себастиано и Ана и техните пътешествия през вековете.

Третата и последна книга пресъздава едно незабравимо пътуване в Лондон през 1813 година. Изпълнена с приключения и балове, тя най-накрая дава отговорите на въпросите, поставени още в първата книга. Как са се появили порталите? Кои са старите? Защо са нужни пазителите на времето?

Добре дошли в една от най-опасните и рисковани тарални постановки, от която зависи бъдещето на човечеството. Защото пътуването във времето е точно това, а Себастиано и Ана са пионки в една по-висша  игра.

„-И каква е нашата задача в този последен акт? – поиска да узнае Себастиано. – Какво трябва да правим?

– Да излезете на сцената и да играете.“

Но какво се случва когато правилата на играта бъдат нарушени? Ред е на Себастиано, Ана и Хосе да се намесят, за да предотвратят ужасяващите последици.

„В момента играта се саботира. Правилата биват нарушавани, игрището се разрушава.“

А какво е личното ми мнение ли? Много лесно може да бъде изразено – обичам тази поредица. Въпреки това ако трябва да подредя книгите от най-любима към най-нелюбима, тази за съжаление ще се класира последна. Някак си ми липсваше предишната самостоятелност и борбеност на Ана. Тук, особено в началото, тя беше представена по-скоро като слабохарактерна и почти изцяло зависеща от знанията, уменията и защитата на Себастиано. Към края обаче успя отново да се издигне в очите ми, извършвайки някои малко необмислени, но откровено смели и жертвоготовни дела.

Себастиано, от друга страна, проявява изключителна находчивост, борбеност и е способен да се справи с всяка една ситуация, но и той има един недостатък – прекалено много се опитва да ръководи Ана и да направлява действията ѝ, като понякога проявява и чувство на превъзходство над нея.

pixlr_20160511200729307

И последната ми забележка, с която може би вече издребнявам – правописът на някои френски думи нямаше нищо общо с действителността (просто нямаше как да не го спомена, след толкова правила и лексика, набивани периодично в главата ми, наистина ми направиха голямо впечатление).

За атмосферата няма от какво да се оплача. Лондон през онова време е представен идеално – мизерията в източната част на града, страданията, глада и тежкия труд на бедните, липсата на лекарства и квалифицирани лекари са съпоставени с бляскавия свят на аристократите, многобройните балове, угощения, твърде скъпи дрехи и прекалено много храна в повечето случаи оставаща недоядена. Големите разлики между работещата класа и висшето общество са реалистично предадени и показани през гледната точка на един съвременен човек.

Искам само да изясня едно, преди да завърша ревюто – аз наистина харесах книгата и въпреки всичките си критики (които са породени само и единствено от това, че предните две книги породиха в мен почти недостижими очаквания), препоръчвам поредицата на колкото се може повече хора. Сред смеха, предизвикан от многобройните забавни диалози и случки, и напрежението от опасните ситуации, преживявани от героите, читателят наистина може да загуби себе си в този чудно представен свят на отминалите времена. Освен това, всеки, който проявява желание, винаги може да научи някои интересни факти и събития за предишните векове. На всеки, който реши да прочете поредицата : Добре дошли в това невероятно приключение и bon voyage!

„Summer shadows“ – Joss Stirling 

Summer lives under a terrible shadow. It drains her, manipulates her and threatens to steal her future.
A high-stakes mission offers a temporary escape. She must use her mind-shadowing abilities to hunt down her target and find the truth.
Hal Robinson is a soldier. He does not get distracted. He wins. But what Hal wants begins to shift once he meets Summer.
They must learn to trust each other if they are going to protect the Savant community. But will their secrets allow them to find a happy ending of their own?

                                      ***

За пръв път не знам какво да кажа. Нямам думи, с които да опиша колко невероятна беше последната книга от поредицата „Саванти“. Сюжетът, героите, всичко беше идеално за мен – идеалният край за една от любимите ми поредици.

Въпреки това в момента мислите ми се лутат и не мога да се примиря с идеята, че това наистина е краят на историята на савантите, на братята Бенедикт, на сродните души, на прекрасния свят сътворен от Джос Стърлинг, краят на очакването на всяка нова година, в която да получа още една невероятна книга, караща ме да помечтая за един по-добър свят изпълнен с любов и приключения, в който доброто винаги надделява над злото. Но всяко прекрасно нещо винаги има своя завършек, а аз имах неизмеримото щастие да бъда част от това чудо наречено „Саванти“, да преживявам заедно с героите вълненията и приключенията. В момента единствената утешителна мисъл е, че винаги мога да си върна и да препрочета любимите си моменти. Но аз доста се отдалечих от темата, за което се извинявам, време е да се върна към ревюто на „Summer shadows“.

След шест книги, всяка с различен сюжет,  кой би помислил, че Джос Стърлинг отново ще успее да изненада читателите си с нещо ново? Е, добре дошли в Афганистан! Виктор Бенедикт най-накрая тръгва да търси сродната си душа, а разбира се, всичко се оказа доста по-различно от това, което първоначално си представях. Но има един проблем – този път той е постъпил безотговорно, изчезвайки изведнъж. И тук вече се намесва екипът, тръгнал да го спаси, включващ Самър, Сол, Уил, Трейс и братята Робинсън, един от които е и Хал. Започват да се сформират мистерии, някои от тях базирани на отдавна неразкрити престъпления и оставени на свобода престъпници. Има среща със герои от предишните книги, което донесе за мен чувството, че разговарям със стари приятели.

Сега малко по-специално за героите. Никога дори не съм си помисляла, че ще харесам някого повече от Хав Бенедикт, но Хал надмина и него. Представете си комбинация от всички братя Бенедикт плюс Маркъс и Алекс. Получавате Хал. Забавен, смел, грижовен, малко свадлив и вечно готов да помогне на Съмър в труден момент, той веднага си спечели място в сърцето ми. А споменах ли, че е красив, умен и предан? Вече знаете. Както Самър го описва, той е типичното момче.

Самър, от друга страна, според всички е типичното момиче. От пръв поглед за Хал вече е ясно, че тя не може да се справи с военна мисия. Нали? Е, тя успява да го опровергае многократно. Силна, борбена, упорита, отрано научена от живота да се защитава, подготвена за всяка една ситуация, тя по никакъв начин не отстъпва пред тренираните войници. В същото време показва отлични маниери и познания, достойни за една истинска дама.

Заедно те двамата се допълват и съставят идеалната комбинация, макар в началото връзката им да мина през доста премеждия.

Не мисля, че скоро ще забравя нито книгата, нито цялата поредица. Още повече, че в скоро време, веднага след като намаля малко купчината с книги за прочит, смятам да препрочета шестте части, съставящи тази чудесна поредица отново. А сега, след като споделих всичко това, ужасно объркано и едно към едно с вихрушката ми от мисли, е време да се оплача на всеки, който изяви желание да ме слуша, и да се примиря с факта, че това вече наистина беше краят.

5 причини да прочетете „Защото никога няма да се срещнем“ на Лия Томас 

Защото никога няма да се срещнем

Оли и Мориц са най-добри приятели, но никога няма да се срещнат. Оли страда от опасна за живота алергия към електричеството, а слабото сърце на Мориц изисква пейсмейкър. Ако някога се срещнат, и двамата могат да умрат. Двете момчета живеят като изгнаници от обществото, но чрез писмата, които си разменят, помежду им се установява силна връзка – спасително въже в мрачни времена: когато единствената приятелка на Оли, Лиз, го изоставя, а Мориц се бори с грубиян, решен да го унищожи. Но когато Мориц разкрива ключа към общото им, зловещо минало, започнало преди години в загадъчна германска лаборатория, приятелството им е изправено пред изпитание, което нито единият, нито другият е очаквал.

***

Напоследък наистина имах нужда от разнообразие в литературата, която чета, и имах щастието да попадна на тази различна, но страхотна книга, която ме накара да си припомня защо толкова много обичам да чета. Ето и причините, заради които и вие трябва да я прочетете:

1. История за истинското приятелство

Според мен това е една от главните причини тази книга да е толкова добра. Показва, че не винаги е нужно двама души да се познават лично, за да изградят истинско вечно приятелство. Дори хилядите километри не могат да попречат на Оли и Мориц да създадат чудесна връзка, основаваща се на взаимно доверие.

2. Различният начин, по който е разказана историята

Цялата история е предадена чрез писма, разказващи различни моменти от живота на героите. Всичко е пресъздадено чрез похвата „разказ в разказа“, който много ни помага да разберем защо героите са станали такива, каквито са в момента на размяната на писмата. Това прави читателите по-съпричастни и свързани с героите.

3. Добре изградените герои

Характерите на Мориц и на Оли са напълно различни. Единият е тих, а другият блика от енергия, единият мрази да е обграден от хора, а другият копнее да прекара поне един нормален ден с приятели.  И въпреки всичко тези различия те някак си пасват по странен начин и се допълват взаимно.

4. Мистерията около странните заболявания на героите

Да си го кажем честно – трябва да е станало нещо много странно и дори опасно, за да се появят такива странни генетични мутации и алергии при героите. И почти през цялото време читатателят е държан в неведение, заливан от теории, тръпнещ в очакване да научи какво точно е станало.

5. Тоновете прекрасни цитати

„Не ми харесва да изплюя на хартия всяка мисъл, която ми е хрумвала някога. Хората като теб не осъзнават каква сила притежават думите. Невъзможно е да ги видиш. Те могат да бъдат изкривени и усукани в безброй посоки. Някои хора внимаваме повече с тях.“

„Родил съм се крещейки. Така са се родили почти всички, за които съм чувал някога. Ако ти не си се родил, крещейки, навярно си се родил прекалено голям оптимист.“

„Тогава разбрах, че в живота ти винаги ще има неща, които ще си безсилен да промениш…“

„Ако те тревожи злоупотребата с езика, няма нужда да съм ходил на училище, за да знам, че от думите на човек може наистина да му стане гадно, дори когато не са обиди.“

„Дори и ти да си безсилен, думите ти не са.“

„Това, което се опитвам да кажа, е, че някои хора могат да бъдат наистина ужасни. Ти обаче трябва да се стараеш още повече да не допускаш тона да те смути, защото, ако им позволиш да те накарат да се почувстваш по този начин, просто правиш нещастието, напоило въздуха, още по-силно.“

„Но семейството е по задължение. Семейство , което не го е грижа, не е никакво семейство. Може би приятелите, които ги е грижа, са нещо повече от семейство?“

„Когато едно момиче ти хвърли самолетче в лицето и казва, че иска да те размаже, знаеш, че става дума за любов.“

„Миналото никога не е по-хубаво от настоящето и не е нещо, което човек трябва да очаква с нетърпение.“

***

Признавам си, че прочитането точно на тази книга ми отне повече време от обичайното, защото, поне за мен, всяко отделно писмо провокираше нови и нови различни теми за размисъл. Препоръчвам я на всеки, търсещ книга, по-различна от типичните тийнейджъски романи. Благодаря на издателство „Ентусиаст“ за предоставената възможност!

Писма до изгубените души – Бриджит Кемерер 

Джулиет Янг винаги пише писма до майка си, пътуващ по света фотожурналист. Дори след нейната смърт, тя оставя писма на гроба й. Това е единственият начин Джулиет да се справя с живота. Деклан Мърфи не е типът момче, с което искаш да се забъркваш. Съдът за непълнолетни му определя да полага обществено-полезен труд в местното гробище, с което той се опитва да избяга от демоните в миналото си. Когато Деклан прочита завладяващо писмо, оставено до един гроб, не може да устои да не отговори. Скоро той се разкрива пред пълен непознат и тяхната връзка е мигновена. Но нито Деклан, нито Джулиет знае, че те всъщност не са непознати. Когато училищният живот се намесва в тайните писма, ще хвърчат искри, докато Джулиет и Деклан разбират истини, които могат да ги разделят.

***

В последно време имам огромния късмет да попадам само на интересни и увлекателни книги. Разбира се, „Писма до изгубените души “ не прави изключение, а и не помня откога корица ми е харесвала толкова много.

Самата история е запленяваща, а героите са прекрасно представени. В никакъв случай не са идеални, но точно това ги прави толкова истински и близки до читателя.

Честно казано вече започвам да се срамувам колко често книгите ме разплакват, но мога да кажа, че точно тази си струваше всяка една сълза и всяка една усмивка. Историята ми стана още по-близка, защото част от нея е разказана чрез писма. Самата аз обичам да пиша и да изразявам мислите и чувствата си с помощта на думите и какъв по-перфектен начин да се запознаеш с някого?

Още от самото начало абсолютната честност между героите е някак освежаваща – това да се довериш на един напълно непознат и да му разкриеш най-строго пазените си тайни и най-съкровените си мисли е плашещо, но в същото време и вълнуващо.

Посланието отправено към читателя е прекрасно – не винаги да се съди по мнението на другите или по външния вид на човек, защото те често лъжат. Едни от най-милите герои в тази книга са Рев и Деклан, но са отритнати, пренебрегвани и съдени от всички, само заради минали грешки и напълно необоснован страх. Въпреки това в книгата е показано и преодоляването на подобен вид предразсъдъци.

„Писма до изгубените души “ съвсем не е само повърхностна любовна история. В книгата се засягат много важни въпроси за семейството,  приятелството и вредата, която смъртта на близък човек може да нанесе, както и последствията от силна емоционална травма и как да се справим с нея. Кара хората да се замислят за това, което имат и да го оценят, защото само за един момент могат да го загубят. Показва колко пагубно е чувството за вина и силата, която е нужна, за да се преодолее.

Отново се захващам с това ревю веднага след прочитането на книгата и желая да я препоръчам на колкото се може повече хора, за да усетят емоциите, които изпитах аз. Чете си бързо и предизвиква цял ураган от емоции във всеки докоснал се до страниците й. Благодаря на издателство „Егмонт“, че ми даде възможността да го направя!

И като финал, отново извадих доста цитати, ето някои от тях:

 „Мама казваше, че думите съдържат частица от душата на онзи който ги е писал…“

„Думите , които използваме, за да избегнем прякото назоваване на смъртта са странни. Сякаш крием нещо.“

„Ние всички сме обединени от скръбта и разединени пак от нея.“

„Мама казваше, че една снимка нищо не струва, ако не предизвика реакция; че е нужен талант, за да уловиш чувството в обектива.“

„От време на време си мисля , че съдбата е в заговор срещу нас. Или пък заговорничи заедно с нас.“

„Според една дефиниция безумието се изразява в това да вършиш едно и също нещо отново и отново, очаквайки различен резултат.“

„Думите са си думи. Ако изтърва някоя ругатня, това няма да ме превърне автоматично в идиот, както и ако ръсиш постоянно  многосрични думи, не значи, че си интелигентен.“

„Просто такъв е животът. Когато всичко около теб отива по дяволите, не ти остава нищо друго, освен да продължиш напред.“

„Една проста промяна в посоката може да ни отведе на съвсем различен път.“

„Чудя се дали, ако продължа да се преструвам, накрая няма и сама да си повярвам. Част от мен се бои , че заради постоянните превземки ще изгубя представа кое всъщност е истинско.“

„Един ден сигурно така ще обикнеш някоя жена, че само за целувката ѝ ще си готов да минеш през девет планини в десета.“

„Човек е склонен дълго време да преглъща отрицанието на околните, докато най-накрая не се примири и престане да се старае да спечели тяхното одобрение.“

 „Човек сам си проправя пътя.“

„Много приятели могат да разорят човек, но истинският другар е по-близък и от брат.“ 

„Не можеш да проправяш път със затворени очи .“

За да си спомня – Лара Ейвъри

Ей, пак ли забрави нещо? Погледни този списък: (всекидневно се обновява)
● Името ти е Саманта Агата Маккой. Или Сами за приятели и близки. Всъщност за един приятел – Мади, партньора ти по дебати. Не се възгордявай!
● Адски си падаш по Стюарт Шах. Той може и да се интересува от теб, но може и да не се интересува. Опитай да не се фокусираш твърде много върху това.
● Страдаш от рядка болест, наречена Нимън-Пик тип С, или просто НПС, която обърква доста неща (двигателните функции, съзнанието, каквото се сетиш друго). Най-лошото нещо на НПС, освен че е нелечима, е, че губиш паметта си.
● Тук си записваш всичко, защото, дори да има дни, които искаш да забравиш, ще имаш нужда да си спомниш. Никой не може да ти предскаже бъдещето ти, Сами. Само ти си способна на това.
Ти си аз!

***

Сами Маккой е момиче с ясна цел за бъдещето: да завърши първа във випуска си и да се измъкне по най-бързия начин от малкото градче, в което живее. Нищо няма да застане на пътя й – дори някаква генетична болест, за която докторите казват, че ще заличи спомените и здравето й.



Честно казано, дори не знам как да започна. Току що завърших книгата и просто исках да споделя чувствата си. За един ден (защото точно толкова ми отне да я прочета) преминах от сълзи до смях и обратно поне сто пъти.

Признавам, изобщо не планирах да чета „За да си спомня“ на този етап. Просто вчера докато преглеждах книгите, реших спонтанно да я започна. И ми хареса. Все още се поздравявам за решението си. Начинът, по който главната героиня преминава от отричане към признаване на болестта, от егоизъм към ценене на малките неща, от прекалена целенасоченост към живот за момента, е уникален. А Саманта е силна. Тя се отказва от всичките си планове и мечти досега и все пак остава смела, не се поддава на депресията. За толкова кратко време, през което вижда какъв е истинският живот, тя осъзнава колко ценни са любовта, приятелството, семейството и връзката с близките хора. Дори след подобна драстична промяна като откриването на болестта и знанието, че смъртта е близо и не може да бъде победена, Сами не спира да вярва, че все пак нещо ще се промени.

И не, тази книга няма да ви накара да изпаднете в тежки размисли за живота и съществуванието си, защото тя е изпълнена с оптимизъм и любов, излъчва сила и борбеност. Сюжетът е уникален, защото самата Сами пише книгата, а така  главната героиня изглежда още по-реална и близка до читателя. Затрогващи са подкрепата и безкрайната любов, които са й предлагани от всички страни. Самото послание на книгата е прекрасно. Дори толкова кратък живот може да бъде изживян пълноценно и с хора, предлагащи обич и търпение. И да, краят може и да не е от щастливите,  но е истински, защото в реалния живот не винаги можем да се надяваме на  чудо, но можем да изпълним всеки ден с моменти, достойни за щастлив завършек на всеки един роман.

Знам, че ревюто звучи доста объркано, но такива са и мислите ми в момента. Обещавам следващото, което по принцип трябваше да кача преди това, да е по-подредено и систематизирано. Просто в момента нямам желание за това, защото единственото което искам е да споделя мислите си с някого, а след това да легна и да си по плача за няколко дни.

Пп.: Докато четях книгата извадих доста цитати и не мога да се сдържа да не споделя някои от тях и тук:

„…оптимизмът предполага отговорност.“

„Събраните в осем минути емоции нищо не казват, но представените в определен ред факти – ето това е истинска радост за душата.“

„Така че това е въпрос на пазарлък, Бъдеща Сам. Те ти отпускат сантиметър, а сантиметър по сантиметър, ще си от воюваш цял километър.“

„Трябва да свикнем с мисълта, че на никого не му пука, колкото на нас. И знаеш ли защо – защото наистина е така. Успех или провал, каквото и да стане, никой няма да ме потупа по гърба, защото цял ден си залягал над учебниците или си проучвал нещо, или си се отказал от всичко друго, за да пишеш. Така че трябва да го правим само заради нас самите.“

„Всички предели, за които говореха мама и татко, ми бяха поставени от другите хора. А аз преследвах собствените си цели.“

„Не е задължително да се превръщаш в робот, Бъдеща Сам. Не е задължително онова, което правиш, непременно да води донякъде. Понякога може да спреш или поне да си починеш. Понякога може просто да бъдеш.“

„Според мен не е трудно да съберете всички препятствия по пътя си в нещо като голяма стена: пари, раса, сексуална ориентация, взаимоотношения, здраве, време. Това са фактори, които се предполага, че не можем да контролираме и които са в заговор срещу нас. Но приемем ли ги по този начин, нямаме никакъв шанс да ги преодолеем.“

„Малко са нещата, които са вероятни. Но всичко е възможно.“

„Понякога всичко е въпрос на правилно подбран момент.“

„Ако човек помни само какво е постигнал, няма да знае как е стигнал от точка А до точка Б. (…) Животът не е само поредица от триумфи.“

„Виж, може да отидеш където пожелаеш, може да завладееш света, може да стигнеш до Ню Йорк и да постигнеш огромен успех, знам, че го можеш. Но колкото повече победи печелиш, колкото повече хора побеждаваш или ги оставяш далече зад гърба си, толкова повече ще се смалява твоят свят.“